В тази статия ще анализирам ромското движение в България в периода на прехода– 1989-2014 . Ще разгледам поведението и дейността на ромските организации, НПО, ромските и неромските политически партии, държавната политика по ромския въпрос, и медийното отразяване на ромската тема.
- I. Време на надежди. 1990 – 1997 (Романтичен период)
Политическата трансформация в страните от ЦИЕ от края на 1989 дава надежди на обществата от този регион за демокрация и по-активно участие в обществените процеси. След излизането на тези страни от опеката на Съветския съюз и придобиване на про-западна ориентация те стават част от процеса на глобалното политическо пробуждане.[1] Появяват се и перспективите за една обединена Европа, което Хенри Кисинджър смята за едно от най-революционните събития на нашето време. [2]
Милиони роми от тези страни не правят изключение и както всички останали гледат с надежда към големите промени. Ромите в България възприемат преходът към демокрация като шанс за равноправно участие в изграждането на новото общество и като възможност да се припознае и уважава ромската идентичност.
В първите месеци на 1990 г. обществото в България рязко се активизира политически, инициират се множество дискусии, създават се десетки нови политически партии и обществени организации, защитаващи интересите на различни обществени групи. Активно се включват в политическите дискусии и много ромски активисти – главно интелектуалци, учители, лекари, инженери, музиканти и др. Фигурата, която най-много изпъква сред тях е Мануш Романов (1928-2004), режисьор, драматург и събирач на цигански фолклор. Още в края на 1989 г. е създаден Националния демократичен съюз на циганите а на 10 януари 1990 г. Мануш Романов е поканен като негов представител в Народното събрание на дискусия за обсъждане на националния въпрос. [3]
На 17 март 1990 г. е създаден Демократичен съюз „Рома“, начело на който е избран Мануш Романов. По-късно през март Романов участва в най-авторитетния национален форум , Националната кръгла маса и представя позицията на ромите.
В периода до парламентарните избори през юни 1990 се провеждат оживени дискусии по ромския въпрос на срещи, конференции, форуми и по медиите и се оформят две основни тези:
Тезата на тоталното отричане.
Привържениците на тази теза изразяват остро критично отношение към предишното комунистическо управление за ограничаването и потискането на проявите на етническата и културната идентичност на ромите, за някои проблеми в социално-битовото устройство на ромите, за съществуването на места на сегрегирани квартали и сегрегирани училища. Посочва се и закриването от държавата на театър „Рома“ през 1953 г, открит в началните години на социалистическото управление. [4] Този възглед разглежда ромите преди всичко като пасивна жертва на тоталитарното управление.
Тезата на умерената критика с отчитане и на постиженията.
Привържениците на тази теза наред с признаването на недостатъците и грешките отбелязват и положителните постижения и цялостния напредък на ромите при предишното управление. Посочват се фактите, че при социализма неграмотността сред ромите е сведена от над 80% през 1946 до 11% през 1989 и то главно сред възрастните хора, че е постигната практически пълна заетост сред ромите, [5]че в сравнение с периода преди 1944 г, социалният статус на ромите като цяло е значително подобрен и че вече има прослойка от ромска интелигенция – учители, лекари, инженери и др. Дора Дечева, ромска активистка от Сливен заявява, че около 40% от българските роми вече са на равнището на средностатистическия български гражданин по отношение на социален, културен и образователен статус. [6] Привържениците на втората теза акцентират върху факта, че ромите са група с потенциал, че са активни участници, които допринасят за просперитета на страната , заедно с другите, и не са в тежест на обществото.
Ако по отношение на оценката за миналото има известни различия сред ромските активисти, то по отношение на визията за бъдещето има почти пълно единодушие. Всички активисти се обединяват около становището за необходимостта от равноправно участие на ромите в изграждането на новото демократично общество, от представителство в политическата и управленската сфера, както и за необходимостта от гарантиране правото на собствен културен живот и упражняването на ромския език. „Да се надяваме, че новото време ще ни даде отнетото, не само на нас, но и на всички български граждани, онези законни човешки права и свободи, които всяка уважаваща себе си държава дава на своите граждани “, казва в заключение на своето изказване на откриващата конференция на ДС „Рома“ на 17 март Дора Дечева, което най-добре илюстрира надеждите и очакванията на ромския активизъм. [7]
В дискусиите по ромския въпрос активно се включват и двете основни политически партии, особено в периода преди парламентарните избори през юни 1990. Техните възгледи за ромите и мястото им в обществото са коренно противоположни. Активисти от средите на опозиционния СДС първи започват публичното говорене по темата. Техните възгледи определено се доближават до първата теза – тезата за тоталното отричане. Опозицията разглеждат ромите преди всичко като жертва на дискриминационно третиране от бившата комунистическата власт и като цяло акцентират върху проблемите на ромите. Михаил Иванов[8], заявява: „Проблемите на циганите са язви не само в тялото на циганската етническа общност, това са язви на целият български народ и ние трябва заедно да ги лекуваме. При това основен принцип при лекуването им трябва да бъде, че проблемите на циганите трябва да се решават с участието на самите цигани.“ [9] Позицията да се търсят недостатъците а не достиженията е обяснима с оглед на генералната линия на опозиционната партия да черпи политическа легитимност и да постига електорално разширение, главно чрез дискредитиране на политиката на комунистическата партия както по мейнстрийм въпроси, така и по малцинствения и в частност по ромския въпрос. По-важно е да се отбележи другия аспект: В този възглед ромите са представени не като група с потенциал и капацитет , които са допринасяли и ще допринасят за общия напредък, не като субект на промяната а като проблемна група, която трябва да е обект на отделни грижи. Очертан е , макар и косвено, и периметърът в който се очаква да се движи ромската активност – това са дейностите по решаването на проблемите на ромите а не общия градеж на новото демократично общество. Поставена е минималистичната цел поне ромските политики да стават с участието на ромите, за участие на ромите в общобългарските политики се подразбира, че не става и дума. И като цяло ромският въпрос е изваден като отделен, извън общобългарския контекст.
Позицията по ромския въпрос на новите западни партньори на България като цяло е сходна с позицията, защитавана от СДС. Индикации за тази позиция се виждат на страниците на вестник Сънди таймс през април 1990 г, който публикува статията „Милост за циганите“. [10] Кореспондентите на британския вестник в Букурещ и Будапеща обрисуват ромите по начин който ги доближава до първата теза за тоталното отричане, описана по-горе в този текст. В допълнение към това, облягайки се на стари стереотипи авторите разглеждат ромите като презряна от макрообществото маргинална прослойка.
Заслужава да се отбележи и позицията по ромския въпрос, която заема управляващата БКП, [11]. Позицията на партията представя Александър Мирчев, член на Висшето ръководство и говорител на БКП в своето изказване на учредителната конференция на ДС „Рома“ на 17.03.1990 в София. Той определя доминиращото дотогава схващане за етническата монолитност на българското население за трагично погрешно и водещо до деформации и грешки. Партията заявява своята пълна подкрепа към усилията на ДС „Рома“ за цялостна интеграция на ромите в обществото, но подчертава, че това е и задача на цялото отечество. Мирчев заявява : „Ние считаме, че циганското население и днес ще бъде сред челните представители на нашата страна, циганската интелигенция ще намери място в обновяването на отечеството ни, така както циганското население през цялата история на България е било сред най-прогресивните сили, плът от плътта на революционното движение в нашата страна. Така е било с не едно поколение.“ Представителят на БКП признава, че етническата самобитност и културна идентичност на циганите са замъглявани, и потъпквани през последните години но, заявява, че насърчаването на ромската идентичност и култура трябва да е част от процеса на бъдещата демократизация на страната. Той изразява увереност, че ДС „Рома“ ще даде своя принос за духовното богатство на българския народ и за развитието на нашата страна.[12]
Разликите във възгледа за ромите на двете водещи партии, СДС и БКП са очевидни. За съжаление обаче, с времето БСП постепенно се отдалечава от тези прогресивни възгледи за ромите.
След Кръглата маса опозиционният СДС привлича Мануш Романов и постигат съгласие той да участва в предстоящите през юни избори от листата на партията.
Крайната позиция на тотално отричане на миналото както и едностранчивото представяне на ромите като жертви и отритнати от обществото маргинали бе оценена от широките среди на ромската общност като далечна от реалността. Ибро Асов, ром, интелектуалец от гр. Койнаре, Плевенска област, също се включва в дискусията по повод ориентацията на Мануш Романов към СДС и най-вече към политиката на тотално отричане на напредъкът на ромите при социализма.
„В град Койнаре, близо да гр. Червен бряг, живеят над 1500 цигани. 9.09.1944г. ги заварва като ратаи и безработни. Те живееха в глад и мизерия…. 47 землянки приютяваха по 10-12 човека. Последната землянка редом с новопостроената къща снимах през 1958 г. Сега циганите са „окупирали” в Койнаре кравефермата, машиностроителния цех, цеха на завод „Пионер”, полевъдната бригада. Къщите им са наистина съвременни, големи и добре обзаведени. Който не върва на тези думи, каня го в гр. Койнаре и му препоръчвам да посети домовете на децата на бившите ратаи по свой избор. (Може да посети и съседните села – картината е същата) От тези хора се възпитаха лекари, медицински сестри, учители, кандидати на науките (двама). Те с пот и труд обработват земята, гледат добитък, изкарват прехраната на народа. Те нямат педя собствена земя и могат отново да бъдат „демократизирани” като ратаи , да бъдат малтретирани и гонени в обществото….“[13] Мога само да добавя, че моите лични впечатления както от моят роден град Дунавци, Видинско така и от други населени места (през 1990 г. съм бил на 23 години) до голяма степен съвпадат с описаната картина а по-голямата част от българските роми са живеели в селата и в малките градове. [14]
На парламентарните избори през юни 1990 Мануш Романов е водач на пропорционалната листа на СДС в Сливен и е мажоритарен кандидат на СДС в София, район «Красна поляна» (в този район попада големия ромски квартал Факултета). Този акт на добра политическа воля на мейнстрийм политическа формация да лансира ромски представител е уникален в целия период на прехода. Въпреки, че в София СДС доминираше като политическо влияние, Мануш Романов загуби мажоритарната битка в София от кандидатът на БСП. Все пак водаческото място в сливенската листа на СДС гарантира избирането на Мануш Романов в VII-то Великото Народно събрание. За съжаление, по време на работата на парламента почти всичките опити на г-н Романов да повдигне ромската тема и тя да бъде приоритетно третирана не срещат разбиране, както сред мнозинството, така и в собствената му коалиция СДС. В VII-то Велико народно събрание са избрани още двама народни представители от ромски произход – Съби Големанов и Петър Александров (и двамата от БСП) но тяхното участие не е запомнено с нищо.
Слабата електорална подкрепа, която получи от ромите СДС илюстрира, че широките ромски маси не приемат основния възглед за ромите като проблемна и маргинална общност, прокламиран от партията и описан по-горе в този текст.
От своя страна СДС, разочарован от ниския ромски вот за себе си практически забрави за ромската тема за дълъг период напред. Мануш Романов не получаваше подкрепа от своята партия и остана сам в борбата за отстояване на ромската кауза. Оттук пролича и фактът, че малцинственият и в частност ромският въпрос бяха използвани като инструмент за дискредитиране на политическия опонент и печелене на електорална подкрепа а не като поле за бъдеща политическа и управленска дейност. М. Романов, огорчен от безразличието и високомерието на СДС към ромите, на два пъти подава документи за регистрация на ромска партия, но получава отказ от съда. [15]
Ромският въпрос остава твърде назад и в приоритетите на БСП. Партията не само не предприема ромски интеграционни политики, но и практически се отдалечава от собствената си идеологическа линия по ромския въпрос, очертана на 17 март 1990.
Екипът на президента Желев, който се оформи като отделен играч на полето на малцинствените политики, в целият период на своята работа 1990-1997 е единствената държавна институция, която участва в публични дискусии по ромския въпрос, търси съдействие от останалите институции, и настоява изпълнителната власт да има активна позиция за решаването на проблемите. Трябва да се направи обаче и уточнението, че идеологически президентската институция се придържа към основните характеристики на първата теза за ромите като маргинална прослойка, и проблемна група.
През 1990 г излиза и първият ромски вестник след идването на демокрацията, в-к „Рома“, който е спонсориран чрез доброволни дарения от роми от цялата страна. Той отразява политическия и обществения живот на ромите, но се печата само една година. По-късно излиза и вестник „Циганите“, който се задържа за две години.
Ромската тема в мейнстрийм медиите в началото на прехода е почти незабележима. Ситуацията се променя коренно в началото на 1991 г., когато медиите започват активно да цитират данни на полицията за етническия произход на извършителите на престъпления, когато те са роми. Промяната в поведението на полицията с даване на информация за етническия произход на извършителите на престъпления не е постепенна а внезапна, което може да се обясни по-скоро като обмислена стратегия отколкото спонтанно, възникнало по конкретен повод действие на полицията. Обясненията на това действие са очевидни: от една страна престъпността нараства значително и като брой и като мащаб а полицията е неподготвена да се справи с новата престъпна вълна а от друга страна обществото изпитва нарастващо недоволство от слабите резултати на полицията. Оттук и логичният извод, че полицията има полза поне част от това обществено недоволство да се насочи в друга посока. Циганите са добре подбрана мишена за подобна атака. Нямат мнозинство в съседна държава, както българските турци, нямат политическо представителство, както българските турци, достатъчно голяма и видима група са и за тях има множество стереотипи в тази посока. Така се ражда моделът „да стоварим върху циганите вината за несполуките“.
Медиите в голямата си част откликват положително на антициганските информации, подавани от полицията и ги публикуват масово. Нещо повече, с гръмки заглавия, цветист език, подстрекаващ омраза към ромите стил и с всички останали характерни елементи на медийната манипулация, средствата за масова информация многократно усилват негативния образ на ромите. За много медии свободата на словото се реализираше на практика като свобода да се громят циганите. Освен всичко друго, медиите не спазваха елементарните етични норми да не споменават етническият произход на извършители на престъпления, когато той няма връзка със самото деяние, както и не спазваха елементарните професионални правила на журналистиката да се представя и другата позиция.Неблагоприятната, дори често враждебна медийна среда и досега си остава фактор, който предопределя както предимно негативните обществени нагласи спрямо ромите, така и почти липсващата политическа воля за държавна политика по този въпрос.
След изборите през 1990 г в ромското движение се наблюдава тенденцията на обединение на сравнително големия брой ромски организации. На 17.10.1992г. в София се създава Обединен ромски съюз, начело с Васил Чапразов, а на 8.05.1993 г. също в София се създава Конфедерация на ромите в България с петима съпредседатели, най-известният от които е Петър Георгиев. Опитите за обединение резултират в сплотяване около две по-големи ромски организации, едната гравитираща към БСП а другата – към СДС. Причината за липсата на обединение на ромските организации не са някакви съществени различия във възгледите а по-скоро лидерските амбиции на активистите. През есента на 1994 г. БСП търси ромски партньор за предстоящите през декември парламентарни избори и сключва споразумение с Конфедерацията на ромите в България. В резултат на това споразумение на лидера на КРБ Петър Георгиев е предоставено избираемо място в листата на БСП и партията е обещала след спечелването на изборите да се ангажира с ромски политики. СДС също води преговори с ромски активисти и организации, но те се оказват безплодни. Петър Георгиев е единственият ром, избран за депутат на тези парламентарни избори през 1994г. Следващите две години България влиза в непрекъсната спирала от кризи – политическа, икономическа, финансова, и дори в един момент продоволствена. Социалният статус на широки маси от българското общество в това число и на ромите, сериозно се влошава. Безработицата се увеличава драстично и много роми мигрират в други страни за да търсят препитание. Ромските организации, както и екипът на Президента Желев в различни дискусии настояват за създаване на държавен орган, който да провежда политиките за интеграция на ромите. Тези дискусии резултират в приемането от правителството на БСП през януари 1997 г. на „Програма за решаване проблемите на ромите“. Този документ за съжаление остава само „на хартия“ , тъй като правителството пада след няколко дни.
Важно е да се отбележат и някои специфични елементи на функционирането на ромските организации и на ромския активизъм. Те работят изцяло на доброволни начала. В тях няма платени длъжности, няма офиси в днешния смисъл на думата, пътни разходи и нощувки не се покриват. В София, например, срещите на актива на Конфедерацията на ромите в България се провеждаха в кафенето на ромски бизнесмен.[16] Разходите по пътуването за участие в конференции се поемаха от самите участници. Нощуваше се най-често „на гости у приятели“ в съответния град. Преобладаващата част от ромските активисти, както бе споменато бяха високо образовани и интелектуалци. Те нямаха достатъчно политически и организационен опит и се учеха на демокрация в крачка, но не беше по-различно и с българските политици. Малцина бяха структурирани оратори, но всички носеха стремежа да допринесат за по-добър живот на ромите, за по-добро място на ромите в обществото и за една по-справедлива по-демократична и по-добра България.
Автор на анализа: Румян Русинов
Снимки: Архив ППЧ
] (Втори шанс, Бжежински 2007, с. 220.
[2] (Политиката, Кисинджър 2002, с. 38).
[3] На това обсъждане в парламента присъстват всички лидери на политически и обществени организации а Мануш Романов е поканен да представлява ромите като лидер на Националния демократичен съюз на циганите. Поводът за тази дискусия е искането на българските турци да си върнат имената, насилствено сменени с християнски по време на т.нар. Възродителен процес от 1984-1989 г. Готовността на българските власти да възстановят мюсюлманските имена на българските граждани от турски произход пък предизвиква от друга страна масово недоволство сред етническите българи, особено сред тези, живеещи в смесените райони. (Към национално съгласие. Труд, 12.01.1990 г)
[4] (Словото на М. Романов, в-к „Рома“, бр. 1, 1990, Словото на Михаил Иванов)
[5] По данни от представителното изследване на ЦК на БКП за ромите от 1980 г., обхващащо 4 943 лица, заетостта в групата им е била много висока. Заети са били 88% от мъжете и близо 80% от жените в трудоспособна възраст, общо 84% за цялата общност.
Димитров, Д., Б.Чакалов, И. Георгиева и др. 1980. Утвърждаването на социалистическия начин на живот сред българските граждани от цигански произход. София.
[6] (Словото на Дора Дечева, в-к „Рома, бр. 1, 1990, Господин Колев, Един циганин в ЦК на БКП)
[7] Слово на Дора Дечева, в-к Рома, бр. 1, 1990
[8] Член на екипа на лидера на опозицията Желю Желев. След няколко месеца, през Август 1990 г. Желев става Президент на България а М. Иванов е негов съветник по етническите въпроси.
[9] Слово на Михаил Иванов, в-к Рома, бр. 1, 1990
[10] 26.4. Дума, Милост за циганите. Сънди таймс. Скот Смедли и Крис Стивън
[11] След месец, през април 1990 БКП ще се преименува на БСП.
[12] В-к Рома, бр. 1, Изказване на Александър Мирчев
[13] (В-к „Дума“, 27.05.1990, Помислете и за тях, господа!)
[14] Марушиакова и Попов
[15] В-к 24 часа, 28.09.1991 „М. Романов е недоволен от НКС на СДС“
[16][16] Велко Костов, член на ръководството на Конфедерацията на ромите в България