- II. Път към Европа. EU Accession 1997 – 2009
През този период настъпват съществени промени в развитието на страната. България получава ясен знак от своите евроатлантически партньори, че влиза в плановете за бъдещото разширяване на ЕС. Няколко съществени промени настъпват и в ромското поле през този период. Първо, държавата заема значително по-активна роля както в дискусиите по ромския въпрос, така и по отношение на изработване на интеграционни политики. Второ, появяват се външният фактор, международни институции и организации, донорската общност и НПО, се ангажират с ромския въпрос. Трето, на политическото поле се появяват ромските политически партии.
НПО сектор
НПО се появяват още към средата на 90-те както в България, така и в Източна Европа а когато перспективата за присъединяване към ЕС става реална вече стават масово явление. За това явление е писано много и аз ще се опитам да опиша само характерните аспекти касаещи ромите и ромскто движение. Създаването на НПО е пряка функция на стремежа на западните партньори да подпомогнат установяването на ценностите на демокрацията и гражданското общество в Източна Европа. Основната цел на тези организации е да стимулират формирането на гражданско действие и гражданско мислене в България. Дейностите, които донорите подкрепят в полза на ромската общност са най-разнообразни, в най-различни сфери и от всякакъв характер: права на човека, образование, подкрепа на малък бизнес, подобряване достъпа до социални услуги образователна интеграция и др.
Важен аспект от дейностите на донорската общност по ромския въпрос е, че тя разполага с готови модели и ги прилага в Източна Европа и в България в частност много често без да отчита местните нужди и местната специфика. Имаше немалко проекти за роми в които механично се прилагат практики от проекти в Африка напремер, без да се отчитат местните специфики. В други случаи пък имаше механично прилагане на модели за интегриране на емигрантски общности от Африка, Азия и Латинска Америка в Западна Еврропа, без да се отчитат фактите, че ромите не са емигранти а живеят по тези земи от 7 века, че ромите владеят езика на мнозинството, че ромите, макар и с различна култура, са част и от българското културно пространство и дори са формиращ фактор в него.
Разбира се отговорност за тези неуместни и в крайна сметка несполучливи дейности имат и ромските НПО, които рядко дискутират приоритетната линия с донорите си.
Втори важен аспект е, че донорите в повечето случаи игнорираха традиционните ромски организации и подкрепяха новосъздадени НПО. Традиционните лидери и ромски организации от началото на прехода имаха от една страна важна експертиза, създадена през изминалите десетина години, имаха създадени контакти с държавни и общински институции, с политически партии. Имаха и създадена известна легитимност, както сред ромската общност, така и сред институциите. За съжаление целият този натрупан капацитет бе почти изцяло игнориран и се започна от нулата със създаването на нови НПО. Имаше търсене на професионалисти а не на лидери. В най-честият случай в тези НПО бяха привличани млади ромски активисти, обикновено образовани, англоговорящи и с компютърна грамотност, но рядко на управленски позиции. Съществуваше и формулата на НПО посредници между донорът и ромското НПО: донорът да финансира неромски високопрофесионални НПО а те от своя страна да възлагат практическото осъществяване на ромското НПО. НПО за роми функционират доста по-различно от описаните по-горе традиционни ромски организации. Там работят платени офицери, проектите им покриват разходите за офиси, пътувания, конференции и т.н. В резултат на всичко това ромските организации нямаше как да издържат на конкурентния натиск и постепенно загубиха влияние. Резултатът бе, че външното донорство пренареди елитите. Тук е мястото да отбележа, че към нововъзникналия и незапълнен НПО пазар имаше голям приток от хора от академичните и други интелектуални среди – социолози, философи, историци, физици журналисти и др. Това се случи от една страна поради факта, че държавната подкрепа за академичните среди стана почти символична и немалко учени оставиха академията на втори план и от друга страна поради факта, че все още нямаше достатъчно ромски активисти, подготвени програмно и езиково да общуват с международни донори. Разбира се, не всички академици бяха профит-ориентирани, имаше между тях и активисти с гражданско съзнание и желаещи да допринесат за ромската кауза. Тяхната експертиза и познания безспорно бяха в полза на ромското движение но от друга страна практически често се получаваше така, че те окупираха позициите за вземане на решения. Тук ще припомня, че минималистичната цел поставена от Михаил Иванов още през 1990 г., спомената в първата част на този текст, беше ромските политики да стават с ромско участие. Очевидно е, че дори изпълнението на тази цел е все още под въпрос след като една ромска конференция през 2014 г в Будапеща носеше красноречивото заглавие „Nothing about us without us“.
Друг характерен белег на проектите за роми е, че голяма част от тях бяха насочени към маргиналните ромски общности, което илюстрира, че преобладаващата част от донорската общност е споделяла възгледа за ромите като проблемна и маргинална общност. Подходът, че ромите са маргинална общност към края на 90 –те започна да доминира и дори превзе реториката на някои ромски активисти, които говореха само за проблемите на ромите. В сферата на образованието, например, бяха подкрепяни редица проекти в специални или сегрегирани училища, които включваха дейности като купуване на закуски за децата, практическа подкрепа за посещаване на училище (дрехи и обувки), купуване на учебници и помагала, коопериране на родители и учители и др.
Въпреки, че такива проекти влизат в рамката „Social Empowerment” (Социално овластяване) по същество те са фокусирани към най-маргиналните слоеве на ромската общност. Практически тези проекти в най-добрия случай постигат частично облекчаване на участта на хората от тези слове но не ги поставят в активна позиция и не им изравняват статуса с останалите. В същото време затвърждават статуса на ромите като клиенти на услуги. [17]
НПО формално имат възможност чрез подадения си проект до донора да формулират приоритети, но обикновено донора подкрепя «своите» заложени приоритети. НПО, които имат свои възгледи и сами формулират приоритети са по-скоро изключение от правилото, изключения са и донори, имащи готовност да подкрепят идеи идващи «отдолу» и различни от техните приеоритети. Изключително рядко се срещаха и роми на ръководни позиции в донорски организации. В този смисъл може да обобщим, че имаше повече проекти за роми отколкото ромски , т.е. инициирани от роми проекти. Към ромските НПО, за разлика от другите, има очакване от една страна да компенсират недостатъчната (или понякога липсващата) държавна политика, т.е. те да правят политика и от друга страна има очакване те да компенсират недостатъчното или дори липсващото политическо представителство [18]
Въпреки посочените слабости, НПО секторът има и своите сериозни постижения. В този сектор се създадоха редица добри практики и уникални експертизи. НПО лидери участваха активно в ромските дискусии, преговаряха с правителства и институции, настояваха за ромски политики, отстояваха ромската кауза. Например ППЧ през 1998 г. започна инициатива за Рамкова програма за равноправно участие на ромите в обществото, целяща правителството да приеме тази програма и реализира политики в ключови за ромите области като образование, заетост, здравеопазване, жилища и др. След почти едногодишни преговори между ППЧ, Конфедерацията на ромите и ОРС от една страна и Българското правителство от друга страна програмата бе приета с решение на Министерския съвет от 22.04.1999г. Приемането от правителството на мащабна държавна програма за ромска интеграция, инициирана и написана от роми беше уникално постижение. Подкрепата както на ромската общност, така и на европейските институции имаха голямо значение за постигане на този успех. Най-важното послание в Рамковата програма е, че ромите дават ясен знак, че не приемат да бъдат третирани като проблемна и маргинална общност а настояват за равноправно участие в обществените процеси на страната като пълноценни граждани. ППЧ също така положи много усилия да дискутира с медийната среда враждебното отразяване на ромите от медиите в резултат на които настъпи известно подобряване на тона на медиите. Друг успешен проект по ромския въпрос бе процесът на образователна десегрегация през периода 2000 – 2011 г, извършен от ромски НПО и подкрепен финансово от ОСИ и РЕФ. За 12 години в 11 големи български града над 20 000 деца се интегрираха успешно в мейнстрийм училища. Процесът придоби и европейски измерения. Успехът в образователната интеграция на тези деца даде надежда, че интеграцията на ромите в обществото е изпълнима, даде основание и кураж за инициативата Декада на ромското включване, основа се РЕФ. Държавната машина се раздвижи. На база на успешните десегрегационни инициативи на ромските НПО и по тяхно настояване МОН прие Стратегия за образователна интеграция, създаде се и ЦОИДУЕМ. Международният център за подкрепа на малцинствата даваше стипендии на ромски университетски студенти в края на 90-те. Тази практика бе разширена и с помощта на РМУСП в България бяха подкрепени над 3000 студенти и докторанти. Много от тях вече са завършили висшето си образование и са част от ромския елит. Трудно е да се опишат всички успешни НПО практики. Общата оценка за НПО сектора не може да бъде еднозначна. От една страна чрез него се постигнаха сериозни успехи, този сектор даде поле за творческа изява на голям блой инициативи и активисти, но от друга страна има и редица допуснати гррешки и пропуснати ползи.
Държавни политики
С идването си на власт през пролетта на 1997 г. правителството на СДС начело с Иван Костов декларира нов подход в отношението си към проблемите на ромите. Създаден е Национален съвет по етнически и демографски въпроси. [19] и по този начин изпълнителата власт вече има свой представител в дискусиите по ромския въпрос. Все пак както в много други обществени сектори, така и по ромския въпрос при прехода правителството следваше неолибералното схващане за «по-малко държавно участие». Практически това означаваше, че правителството си избира пасивната роля и ще следва принципа за наблюдение и координация на функциониращите вече проекти на НПО сектор по ромския въпрос. По ромският въпрос правителството нямаше ясна идеология, не предвиждаше за неговото решаване да бъдат въвлечени институционалните му механизми – министерства и др и най-накрая правителството не предвиждаше бюджетни пари за реализация на ромски интеграционни политики. И в трите направления правителството разчиташе на външна помощ. По отношение на идеологията правителството възприе идеологията на външните донори. Например при реализацията на проекти по предприсъединителните европейски фондове през 2001 г. правителството не се ръководеше от приоритетите заложени в приетата от него Рамкова прогама а прилагаше механично чужди модели като например т.нар. помощник-учители, или строежи на къщи, които обитателите не могат да поддържат и др. По отношение на институционалните механизми за реализиране на ромските политики правителството разчиташе не на своите институции а на НПО. Не беше рядка практиката в своите отчети правителството да отчита дейностите на НПО като свои. А по отношение на финансиране на ромските политики правителството отново разчиташе на външното донорство а не на своя бюджет. Приемането на Рамковата програма за равноправна интеграция на ромите беше много прогресивен акт от страна на правителството, но впоследствие се видя, че то не е имало политическа воля да я реализира на практика. Същото важи и за Стратегията за образователна интеграция на МОН. Центърът за образователна интеграция на децата и учениците от етническите ,малцинства, създаден на основа на успешните НПО проекти за образователна десегрегация формално целеше държавата да поеме финансовата подкрепа на проектите. Практически обаче центърът разчиташе за своите дейности в голяма степен на външно финансиране.
Водещите НПО, развиващи добри практики в умален мащаб ръчкаха правителството да продължи тези практики в национален мащаб като въвлече държавните институции и заделя държавен бюджет за реализацията. По време на присъединителния период правителството чрез активно участие в дискусиите, и чрез приемане на различни програми и стратегии създаваше усещането, че има политическа воля да се включи активно в реализацията на политиките. Положителна роля изиграха Европейските институции и особено ЕС, които с активното си участие в дискусиите имаха много стимулираща роля за правителството да се движи напред. За съжаление до повече от писани стратегии и програми и обещания за тяхното изпълнение не се стигна.
Междувременно ситуацията с ромите прогресивно се влошаваше. Икономиката на страната се сриваше и това доведе до голяма безработица и падане на социалния статус, в това число и сред ромите. Особено силно тези процеси се чувстваха в провинцията, в селата и в малките градове. Точно на тези места при социализма живееха по-голяма част от ромите и бяха сравнително добре интегрирани в макрообществото. При прехода, останали без работа, мнозина емигрираха към големите градове. Там те най-често заживяваха в обособените ромски квартали а децата си пращаха в сегрегираните училища на тези квартали. Така процентът на ромските деца посещаващи сегрегирани училища от 50% към 1990 г. нарасна до 70% през 2003 г. [20] Други роми (според различни оценки между 100 000 и 200 000) са икономически емигранти в различни европейски страни. Огромното мнозинство от тях са работещи, главно на нискоквалифицирана работа и най-често помагат финансово на свои роднини останали в България.
През 2005 г. се в парламента влезе партия Атака. Тя спечели привърженици като развиваше остра антималцинствена и в частност антициганска реторика обвинявайки тези малцинства за всички беди сполетели страната. На този етап тези възгледи бяха отричани единодушно от обществото, от мейнстрийм партиите и от мейнстрийм медиите.
Както бе отбелязано, новия момент в политическото поле бе появата на ромски политически партии. Тази поява е пряк резултат от наложилия се политически вакуум по ромския въпрос. През първите седем години след политическата трансформация опитите за ромско политическо участие са в рамките на големите «българските» партии. По същият начин и очакванията на ромския електорат са, че основните партии ще защитават техните интереси. С годините обаче се илюстрира, че мнозинството от партите гледат на ромите преди всичко като на лесна електорална плячка.
Този период е характерен и с навлизането в общественно-политическия живот на т.нар. «Кардараши». Това е общност, която живее ясно обособено от другите цигани и смята себе си за единствената автентична циганска общност. Представителите на тази общност са били чергари до средата на 50те години на 20 век а след усядането си живеят разпръснато из цялата страна. [21]
В първите години след промените те с малки изключения (Тома Томов, Васил Данев, Александър Филипов) стоят встрани от общественно-политическия живот и се занимават с различни видове бизнес. В резултат на икономическата криза в България тази общност е тласната да търси политически лобита за своя бизнес. Такава е и цялостната среда за правене на бизнес в България където един бизнес особенно ако е по-крупен трудно си пробива път напред без политическо лоби. В този смисъл не е учудващо, че ако в началото на прехода мейнстрийм партиите предпочитаха идеологическите лидери като М. Романов и П. Георгиев, то сега предпочитат бизнесмени.
Ромските партии постигнаха частични успехи, особено на местни избори. Партия «Свободна България» на Кирил Рашков например получи 51 860 гласа, което е 1,60 % от общия брой гласове и са избрани 83 общински съветника и 2 кметове. За съжаление поради слаба организационна работа партията не можа да се възползва от този успех и да надгради над него. Другите ромски партии не можаха да достигнат до тези електорални успехи. Най-значителните постижения са двата депутатски мандата 2001-2009 г. на Тома Томов, чиято партиа «Рома» е коалиционен партньор на БСП, както и депутатския мандат 2001 – 2005 г. на Александър Филипов от НДСВ. За съжаление техният престой в парламента не допринесе за засилване на държавната политическа воля за реализиране на ромски политики.
Въпреки описаните неудачи, присъединяването на България към ЕС даваше надежда както на всички, така и на ромите, че страната ще тръгне по нормален и демократичен път на развитие.
Трети период. 2009 – 2014
Този период е сравнително кратък, той продължава и в наши дни и трябва да мине известно време за да бъде оценен съвсем обективно. Аз ще се опитам да опиша само някои от най-важните му тенденции и характеристики.
Първият важен аспект е, че след присъединяването на България към ЕС ролята на международния фактор като стимул за ромски политики започна да намалява прогресивно. Нашите западни партньори, които до присъединяването бяха активни в сигналите си към правителството за необходимостта от ромски политики, постепенно снижиха интереса си към темата. Този извод важи както за правителствата на западните държави така и за международните институции и организации, макар и в по-малка степен.
Вторият аспект е, че донорската общност почти веднага след присъединяването на България към ЕС в голямата си част напусна страната и се насочи към нови пазарни пространства в северна Африка и средна Азия. Оставени без политическа и финансова подкрепа НПО значително отслабиха ролята си в обществените процеси.
Третият аспект е в Европейският модел настъпи криза. Едно от нейните проявления е, че в почти всички утвърдени демокрации се появиха силни ксенофобски национал-популистки и антиемигрантски движения. В годините след 1989 тези движения прогресивно се развиваха и нарастваха в «старите демокрации». В началото те бяха по-скоро маргинални формации, заклеймявани от мейнстрийм партии и мейнстрийм медиите, както и от по-голямата част от обществото. Тяхното влияние обаче прогресивно нарастваше и се стигна дотам, че на изборите за европейски парламент през 2014 г. партиите, представляващи тези движения са първи политически сили съответно във Франция и Великобритания. Може би най-драстичната проява беше станалата известна в цял свят брутална кампания за експулсиране на ромите от страната, водена не от някоя маргинална формация а от Президентът на Франция през 2010 г. Очевидна цел на тази кампания беше Президентът на Франция чрез копиране поведението и реториката на ксенофобските партии да привлече части от техния електорат за предстоящите президентски избори.
Тези събития в утвърдените демокрации имаха силна реперкусия в България. Те дадоха на расистките фактори в България самочувствие и вече нова, международна легитимност. Антималцинствените движения и партии в България се увеличиха. Тезата, че ромите са основни виновници за всички несполуки напрехода получава все по-широка подкрепа сред обществото. През 2014 г. в българския парламент има 3 партии с антималцинствена и антициганска насоченост а две от тях са в управляващата коалиция. Нивата на антициганизмът в медиите нараснаха сериозно. Вече и мейнстрийм медии и партии поддържаха тази линия, за разлика от началото на прехода. Правителството намали чувствително активността си по реализиране на интеграционните политики. Но, това не беше всичко. През 2011 г. българските власти с активното съдействие на медиите организираха брутална кампания срещу ромски НПО. Кампанията включваше масирани проверки от МВР, ДАНС, Прокуратура, Икономическа полиция и др. Властите, мобилизирайки грамаден институционален ресурс, целяха чрез тези проверки избрани ромски НПО да бъдат уличени в корупция и дискредитирани. След 18 месеца на безпрецедентен натиск от различни институции, доказателства за неправомерни действия не бяха открити. [22] Но, това, което не успяха да направят институциите го направиха медиите. Бруталната кампания срещу ромите и ромските НПО в медиите макар и безпочвена, изпълни своята задача и сериозно увреди репутацията им. Атакуваните ромски НПО останаха огорчени от факта, че институциите от Будапеща борещи се за ромската кауза, (с изключение на РЕФ) останаха безмълвни по време на кампанията, въпреки, че бяха информирани за нея. Оказа се, че при толкова много фактори, загрижени за ромските въпроси, при този случай на масирана политическа репресия , ромите си останаха сами в своята битка. Всъщност чрез кампанията срещу ромите властите целяха постигането на други две стратегически цели. Първо, те се стремяха чрез демонстриране на активна позиция срещу ромите да привлекат части от нарастващият електорат с антималцинствени и антиромски нагласи. Практически повториха моделът «Саркози». И второ, властите правеха внушението, че неуспехът на интеграционните ромски политики се дължи не на липсата на правителствени дейности за реализация а на липсата на аспирации и непригодността на ромите за интеграция , както и на корумпираните ромски НПО, които “крадат парите, идващи отвън за ромите». Този кампания илюстрира и факта, че все пак е възможно правителството да има политическа воля и да мобилизира всички държавни ресурси за да постигне целта си, но не и когато е в полза на ромската общност. Такива кампании срещу ромите и ромски НПО се проведоха по един или друг начин и в други страни от ЦИЕ. Тези негативни тенденции за съжаление все още не са прекъснати.
Заключение
През годините на прехода хиляди ромски активисти от цялата страна, от ромски организации, ромски НПО, ромски и неромски партии осъществяваха множество дейности за подобряване живота на ромите. Немалко от тези инициативи бяха успешни и допринесоха за просперитета не само на ромите, но и на цялото общество.
За съжаление обаче, в годините на прехода общите процеси на развитие на страната въпреки някои насърчителни развития в някои сектори, бяха като цяло неблагоприятни. Българската икономика се срина, България се деиндустриализира и в много отношения се демодернизира. Появи се голяма безработица, както и немалко «работещи бедни». Над два милиона българи, в това число и роми, напуснаха страната и намериха препитание в различни европейски страни. Във важни сектори като образование, здравеопазване и социални услуги имаше драстичен спад. В резултат на всичко това сериозно спадна социалния статус на преобладаващата част от населението. Влизането в ЕС беше последната надежда на много хора, че тези негативни тенденции ще бъдат пречупени. За 7 години в които България е пълноправен член на ЕС не настъпиха съществени промени както в икономиката на страната, така и в живота на хората и голяма част от тези надежди вече са заличени. Ромите търпят последствията от изброените проблеми, така както и останалите. В добавка към това обаче е засилващата се тенденция политическия , икономическия, медийния и дори напоследък части от научния елит на страната да обвинява за всички несполуки на прехода ромите.
Междувременно някои прослойки сред ромите (според някой оценки около 10 %) след тежък 25 годишен преход, съпроводен от постоянно падане на социалния статус, действително се маргинализираха и влязоха в категориите, проблемна и маргинална общност, задавани им още в началото на прехода. В някакъв смисъл това се оказа самосбъдващо се пророчество. Думите през 1990 г. на г-н Остойкан [23]от унгарската ромска организация „Братство“ от че има опасност ромите да стана изкупителни жертви за всички беди на прехода се оказаха пророчески. За съжаление се сбъдват и пророческите опасения от 1990 г. на Ибро Асов, цитирани в началото на този текст: “ромите могат да бъдат отново „демократизирани“ като ратаи, да бъдат малтретирани и гонени в обществото“.
Надеждите на ромите изразени от Дора Дечева в началото на прехода, че „новото време ще ни върне отнетото“ ( в смисъл на обществено признание и уважение на ромската идентичност и култура), цитирани и в този текст, не се сбъднаха. Практиката показа, че в много отношения „новото време“ ни отне вече завоювани тогава постижения: пълна заетост, достъп до медицинско обслужване, пълна обхванатост на децата в образованието, достъп до социални услуги и др.
Ромите през вековната си история са имали множество периоди изпълнени с доста по-големи трудности но винаги са оцелявали, и са продължавали своето развитие. Това дава надежда, че и в този сложен период, ромите ще съумеят преосмислят трудностите, да вземат съдбата си в свои ръценамерят отново своето място в обществото.
Автор: Румян Русинов
Снимки: Архив ППЧ
[17] Т. Томова, 2006, Ромската политика.
[18] (Т. Томова, 2006, Ромската политика).
[19] (Постановление на МС 449, 4.12.1997).
[20] Според данни на МОН
[21] Марушиакова, Попов, Циганите в България 1993
[22] В-к Сега
[23] В-к Дума