На 17 февруари, председателят на парламентарната група на ПФ Валери Симеонов определи Петър Москов като най-успешния министър в сегашния кабинет. Тези думи бяха казани по повод здравната реформа, но със сигурност не се отнасят само до нея. Петър Москов (“реформаторът” в кабинета Борисов) и Валери Симеонов се оказаха съмишленици-съидейници или нещо като съратници в полето на публичните квалификации засягащи ромското население.
Да се върнем малко назад, да си спомним:
От ефира на Националната телевизия и в интернет пространството през декември 2014 г. д-р Москов (де факто) сравни циганите със скотове и се закани да спре екипите на Спешна помощ след няколко нападения на медици в ромските квартали.
Няколко дни по-късно – на 17 декември 2014 г. – от трибуната на българския парламент Валери Симеонов нарече хората от циганския етнос: „нагли, самонадеяни и озверели човекоподобни, изискващи право на заплати, без да работят, искащи болници по болест, без да са болни, детски за деца, които играят с прасетата на улицата, и майчински помощи за жени с инстинкти на улични кучки“.
На следващия ден се обърнах към главния прокурор на Република България Сотир Цацаров с апел да поиска разрешение от Народното събрание за възбуждане на наказателно преследване срещу председателя на Парламентарната група на ПФ Валери Симеонов, защото изказването му от трибуната на българския парламент, засягащо циганския етнос, е престъпление против равенството на гражданите по чл. 162 от Наказателния кодекс.
Главният прокурор на Република България не само че не направи нищо. Той дори не отговори. Не направи нищо и председателката на българския парламент г-жа Цецка Цачева, която бе призована от председателя на БХК Красимир Кънев да предизвика „най-решително, незабавно и категорично разграничаване на Народното събрание от расисткото заявление”, направено от Валери Симеонов.
Когато главният прокурор и председателят на парламента в една демократична държава не намират за нужно да реагират на подобно публично безобразие, това би могло да се определи като съучастничество в подстрекателство, тъй като отива по-далеч от институционалния расизъм, дефиниран като „набор от неосъзнати предразсъдъци, невежество, липса на мисъл и постоянна готовност да се борави с такива стереотипи, които представят малцинствата в неизменно негативна светлина”.
Прокуратурата отказа да обвини и Петър Москов в расизъм, тъй като не установи “целенасочено и умишлено подбуждане към расова дискриминация, насилие или омраза….”
Всичко споменато до тук е диагноза на едно общество, което не само че няма чувствителност към различния, към дефаворизираните представители на малцинствата, към другите…., но поради икономически причини и политическа безпътица, задълбочава своите предразсъдъци и латентен расизъм.
Какво се случва на този фон с ромските общности и с техните просветени представители? Или как се стигна до тук:
Икономическата разруха засегна в най-голяма степен ромските общности – само 38.8 на сто от ромите са икономически активни; след десетилетия на пренебрежение от страна на българската политическа класа, най-младата етническа група в страната (почти 57 на сто от ромското население е под 30 години) не просто беше оставена сама на себе си – беше създадено внушението, че ромското население е неспособно да излъчи собствен елит, който да представлява и защитава собствените си интереси. Резултатът от такова духовно гетоизиране може да бъде само един – градация на мизерията и разрастване на липсата на самочувствие сред потенциалните лидери вътре в самата общност. Това е може би най-тежкият грях, извършен спрямо ромите в България.
Множеството донорски програми, които се появиха след политическите промени по-скоро увеличиха съществуващото “брауново движение” сред конкуриращите се групи, отколкото да спомогнат за тяхното структуриране.
За това допринесоха до голяма степен и противоречивите европейски политики – противоречиви, защото не отичаха различията, които съществуват между обществата на ромите в Испания, Унгария и България например. И отвъд общите щрихи не направиха необходимото за диверсификация на “матриците” и за конкретизиране на предлаганите варианти за решения.
А обществата на ромите в Испания, Унгария и България (ако продължим с това произволно сравнение) – освен, че не взаимодействат еднакво с вписващата среда, се различават и по равнището на грамотност и потенциала на механизмите за самоуправление. Всичко това създава впечатление, че програми като Десетилетието на ромското включване преследват хуманни, но абстрактни цели, лишени са от дълбочина и са до голяма степен неефективни и формални.
Във всички европейски държави днес продължава да се повтаря една от типичните грешки на евробюрокрацията – адаптиране на чужд опит, без познаване на местните специфики.
Генерална дирекция “Правосъдие и потребители” на Европейската комисия започна организацията на осем медийни семинара, които ще се проведат от февруари до юни тази година. Целта е подобряване на диалога между журналисти, представители на местната власт и на ромските общности, за да се очертаят стъпки за преодоляване на дискриминацията срещу най-голямото европейско малцинство. Самият факт, че програмата е озаглавена “За ромите – със ромите” подсказва кой е бил досега главният отсъстващ в този диалог.
В България – която е сред трите страни с най-голямо ромско население според Съвета на Европа – семинарът е планиран за април.