От проекти – към политика?
Междувременно преговорите на ромските НПО с Министерството на образованието продължават, като крайната им цел е доказано работещия интеграционен процес да премине от провеждане на проектен принцип от НПО и подкрепен от външни донори, на принципа на държавната реализация.
Както бе отбелязано, видимият успех на проектите по образователно приобщаване на ромските деца се потвърди по-късно и от позитивната обществена реакция и от Президента на републиката Петър Стоянов, получи и заслужено признание от българските и световните медии. При тази променена обществена ситуация готовността на представителите на МОН за преговори по темата се повишава и първоначалната им позиция претърпява известна промяна.
През 2002 г. е издадена Наредба на МОН за образователна интеграция на децата от малцинствата. С тази Наредба министерството на образованието разпореди на своите регионални инспекторати и цялата училищна среда да съдействат за гладкото протичане на процесът по образователна десегрегация, провеждан от НПО. Приемането на Наредбата на МОН макар и да не е илюстрация на постигната крайна цел на ромските НПО процесът да стане държавна политика, то определено може да се определи като първа сериозна крачка в тази посока. Всъщност, важността на Наредбата на МОН трябва да се търси в друго измерение. Нейната поява маркира коренна промяна в подхода на държавата по ромския въпрос. С приемането на Наредбата МОН се отказва от подхода си да отрича съществуването на проблема със сегрегацията на ромите в образованието. Съответно, с признаването на съществуването на сегрегацията в образованието на ромите МОН се отказва и от досегашния си възглед да прехвърля вината за ниските образователни нива върху самите роми и предполагаемите им ниски образователни аспирации. С приемането на Наредбата МОН също така потвърди легитимността, както на резултатите от работата на ромските НПО, осъществяващи десегрегация, така и легитимността им (оспорвана дотогава) като партньор на правителството в дискусията за бъдещето на ромското образование.
Още по-съдържателенн държавен документ е приет от МОН през 2004 г.: Стратегия за образователна интеграция на децата и учениците от етническите малцинства. Първият и основен приоритет на Стратегията е красноречив: „Комплексна интеграция на ромските деца и ученици, чрез десеграгация на детски градини и училища и създаване на условия за равен достъп до качествено образование извън тях“. През 2006 година, на базата на успешните НПО практики по инициатива на ромски НПО и с финансовата подкрепа от външен донор и от държавата, е създаден и Център за образователна интеграция на децата и учениците от етническите малцинства (ЦОИДУЕМ) към МОН. Той функционира и до днес. Неговата цел е да затвърди и разшири институционалния ангажимент на министерството към десегрегационния процес и да осигурява финансова подкрепа за инициативи по образователното приобщаване на децата от малцинствата.
Описаният напредък на резултатните образователни инициативи на ромската общност и ползотворния диалог с властите те да бъдат институционализирани е уникален не само за страната, но и за региона. Въпреки този напредък обаче, максимумът, до който стигна правителството бе само до ниво приемане на програми и стратегии. До реални стъпки за реализация за съжаление не се стигна.
Трябва да се отбележи, че в последните няколко години в страната се реализират европейски проекти, които поне „на хартия“ се декларират като проекти за образователна десегрегация. За техните резултати липсват адекватни анализи и оценки, но според оскъдната налична информация няма индикации те да притежават описаните по-горе в този текст характеристики на „Видинския модел“. ЦОИДУЕМ, създаден след няколкогодишни нелеки преговори между ромски НПО и държавата с идеята да се превърне в активно административно звено които да разшири и засили институционалната ангажираност на МОН към процеса на образователна десегрегация постепенно започна да се отдалечава от тази идея. Вместо това, напротив, Центърът маргинализира своята дейност, и ограничи своята работа само до подкрепа на ограничен брой малки проекти, често нямащи нищо общо с десегрегацията и Видинския модел.
Затова е логичен и основният въпрос, зададен в заглавието на този анализ : въпросът „Защо не се стигна до реализиране на държавна политика по десегрегацията?“. От този анализ става ясно, че причинета не е „класическата“, т.е. у самите роми, че не трябва да търсим обяснението в липсата на капацитет и аспирации към образование у самите роми. Описаният процес не бе краткосрочен експеримент, не бе и в малък мащаб. Той продължи цяло десетилетие и се разпростря до хиляди ромски деца, интегрирани успешно в градските училища в 11 големи български града. Цялата инициатива и всички проактивни действия за десегрегация дойдоха не от другаде а от самите роми, което пък категорично оборва тезата за техни ниски аспирации за образование. Процесът бе добре приет от ромската общност, от макрообществото от училищната среда, от медиите и др. Имаше доказано добри практики, имаше и създадена експертиза. В този смисъл, в отговор на основния въпрос на този анализ, няма съмнение, че основната причина за това да няма държавна десегрегационна политика бе липсата на реална политическа воля от страна на българската държава да се реализира такъв процес. Индикация за липсата на политическа воля е, че българското правителство не следва своя собствена концепция по въпроса за образователното приобщаване (макар и да имаше разписани свои стратегии по въпроса), а следва чужди ; не ангажира собствените си институционални механизми на всички нива за реализация на политиките, а представя дейности на НПО за политики, както и че не заделя свои собствени финансови ресурси а ползва главно парите на външни донори. Ако направим сравнение с периода на социализма, веднага изпъква разликата: тогава и трите фактора – наличие на своя концепция, ангажиране на държавните механизми на всички нива и осигуряване на финансови ресурси – бяха налице, докато днес и трите липсват.
До присъединяването на страната към ЕС имаше поне на декларативно ниво политическа воля, изразяваща се във формулирането на цели и утвърждаването на стратегии. След присъединяването на България към ЕС дори и тази минимална политическа воля пресъхна. Ромските НПО си останаха единствена движеща сила и извършител на основните дейности в процеса, като те дължаха функционирането си на външни донори. Постепенно и донорите към началото на второто десетилетие на века се оттеглиха към други пазарни ниши и дейностите на НПО значително намалиха обема си. На някои места като Кюстендил и Монтана, съответната община пое част от дейностите по проектите. Във Видин, както и в някои от другите градове за времето на тяхното функциониране са изградени устойчиви нагласи у родители и деца и те продължават интеграционния процес и без помощта на дейностите на НПО. За периода на своето функциониране 2000-2010 г., тези НПО проекти интегрираха около 20 000 ромски деца. Лесно може да се изчисли, че ако правителството се беше включило в процеса от самото му начало и се работеше с тези темпове, сега – 20 години по-късно, проблемът със сегрегацията в образованието щеше да е вече решен, стотици хиляди съдби вероятно щяха да са по-щастливи и в България щеше да има по-малко неграмотност и бедност. Политическите елити на България обаче избраха да тръгнат по друг път. Както бе отбелязано, след приемането на стратегиите и програмите и особено след присъединяването на България към ЕС през 2007 г. политическата воля на правителството за образователна десегрегация започна да намалява. След 2009 г. такава воля практически нямаше, напротив, станахме свидетели на коренен поврат в държавната политика по ромския въпрос. Правителството стартира през 2011 г. масирана кампания за ескалиране на съществуващите в обществото антиромски настроения и за публично демонизиране на ромите, като за целите на тази кампания десегрегацията и ромските НПО, които я осъществаха дотогава бяха използвани инструментално като мишена. На свой ред ръководните фактори от МОН в последното десетилетие, също се отказаха от дотогавашните си позиции и поведение и започнаха да третират темата от по-друг ракурс. МОН практически прекрати диалогът с ромските НПО за институционализиране на десегрегационния процес. Не само че не се работеше за създаването на подкрепяща обществена среда за образователното приобщаване, а напротив, станахме свидетели на масирано използване на тази тема като поле за негативна пропаганда. В основата на пропагандната им теза лежи стремежа да прехвърлят вината за ниските образователни постижения на деца от малцинствата и за училищата с некачествено образование върху малцинствата и в частност върху ромите. МОН „забрави“ за положителните резултати от десегрегационните проекти, и дори за собствените се ангажименти към процеса, поети със Стратегията за образователна интеграция на децата от малцинствата, приета през 2004 г. и отново се върна към предпочитаната от тях сюжетна линия на обяснение, че единственият проблем е в ромите, които имат ниски образователни аспирации. Наблюдават се обширни пропагандни усилия с тиражиране на информации с числа колко много отпаднали ромски деца има от училищната система и какъв героизъм е постигнало министерството с реинтегрирането им обратно в училище. Друг е въпросът, че тази статистика е, меко казано много неточна, поради факта, че голямата част от тези деца не са отпаднали от училище а просто не са в страната, защото са мигрирали, заедно с родителите им в чужбина. Оформи се тревожната тенденцията всички проблеми, които има в сферата на образованието да се приписват, макар и индиректно, на малцинствата, в частност на ромите.
За съжаление, лошите изводи не свършват до тук.
Снизходителното и безразлично отношение на преобладаващата част от обществото към ромите, познато отпреди 1989 г., през последното десетилетие започна често да преминава към открита омраза. Но, веднага трябва да отбележим, че в голямата си част тези негативни нагласи бяха култивирани от водещите политически фактори а не изначално присъщи на представителите на мнозинството. Ако в началото на прехода антиромските изявления идваха от страна на маргинални политици и медии, то сега, три десетилетия по-късно, те идват от мейнстрийм медии, от организации, от научни звена, от водещи политици и партии от почти целия спектър, от овластени държавници на най-високо ниво.
Това негативно развитие неизбежно има конкретни импликации върху разглежданата тема. Логично е да се предположи, че в тази наложена от водещите политически фактори атмосфера на ескалираща враждебност спрямо ромите, трудно може да се осигури обществена подкрепа за политики и дейности за образователно приобщаване. За съжаление дори сме свидетели на обратната тенденция. Вече има немалко училища, които преди са били интегрирани, но в последните 7-8 години в резултат на антиромската пропаганда, родителите на българските деца постепенно започват да ги изтеглят и да ги насочват към друго, етнически „чисто“ училище. Така в един момент във въпросното училище ромските деца стават мнозинство а естествено следствие е, че учителите веднага снижават изискванията си и образователното ниво пада. Поради посочените фактори, например, всички софийски училища, в които бяха записани деца, изведени от квартал „Факултета“, вече са почти изцяло ромски, въпреки че, докато е функционирал проектът (до 2010 г.), стриктно се е спазвал принципът броя на ромските деца в клас да не надвишава 10% от всички деца в класа. Този негативен феномен съществува не само в София, но и в страната. Всичко описано дотук илюстрира, че в настоящия момент обществените условия за образователно приобщаване са силно влошени, (макар и изкуствено и заради политическа целесъобразност) и полето за действие в тази насока е много стеснено. Разбира се, трябва да се отбележи, че политическа воля не достига не само за приобщаващото образование на ромите, но и за развитие на цялостната система на българското образование. Този извод красноречиво се илюстрира от устойчивата тенденция за последното десетилетие, според която близо половината от българските ученици са функционално неграмотни според изследванията на PISA.
С описаните действия и политики на противопоставяне и насаждане на омраза, водещите политически фактори в страната не просто не правят постижения, те заличават вече постигнати резултати и прогрес. Става въпрос не само за постижения на прехода, но и на постижения на предишния исторически период. Както стана ясно, при социализма неграмотността сред ромите бе почти занулена, докато сега по някои сведения тя се е повишила до 25%. Половината от ромските деца тогава бяха успешно интегрирани в мейнстрийм училищата, докато сега, дори по официални данни сегрегацията е над 70%. Тенденциите на описаната нововъзникваща при прехода сегрегация са още по-притеснителни. Цялостната равносметка на прехода е тревожна по отношение на разглежданата тема. Връщаме се столетие назад.
Заключение
По отношение на държавната политика за ромското образование, тридесетте години преходен период биха могли условно да се разделят на три почти равни подпериода.
В първото десетилетие на прехода темата с ромското образование беше тотално неглижирана от българската държава. Образователните институции не обръщаха никакво внимание, макар и да имаше вече видими оформили се негативни тенденции на образователна сегрегация. В малкото случаи, в които темата се дискутира на управленско ниво, вината за ниския образователен статус се вменяваше на самите роми поради „ниските им аспирации и капацитет за образование“.
През второто десетилетие настъпи промяна в позициите на държавата в положителна посока. МОН и другите релевантни институции демонстрираха нов подход на отвореност към диалог и възприемане на идеи за образованието, идващи от самите роми. Държавните институции ревизираха в определена степен споменатите дотогавашни свои възгледи по отношение на ромите като признаха проблема със сегрегацията на ромското образование като основен, приветстваха успеваемостта на десегрегационния модел, реализиран от ромските НПО, приеха последните като свой партньор в изготвянето на политики и не на последно място, приеха редица документи и стратегии за десегрегация. Поне на декларативно ниво правителството демонстрира политическа воля за десегрегация на ромското образование.
Третото десетилетие на преходния период може да се опише накратко като коренен поврат в политиката на държавата към ромите и в частност към ромското образование. Правителството отново (както и в първото десетилетие на прехода) се върна към предпочитания сюжет да прехвърли вината върху самите роми. Ангажиментите, поети с приемането на Стратегиите на МОН за десегрегация останаха на заден план. Успешните практики на ромските НПО бяха „забравени“. Нещо повече, въпросните ромски НПО, осъществяващи десегрегацията се превърнаха в основна мишена на репресивните действия на правителството към ромите, целящи публичната им демонизация.
В заключение, определено може да се каже, че през периода на прехода като цяло държавата пренебрегна въпроса с приобщаващото образование на ромите. А без съмнение България имаше много добри позиции и предпоставки, за да успее в това направление. Не на теория, а на практика бе доказана виталността на проектите по образователно приобщаване, разработени на ниво НПО и интегрирали в продължение на десетилетие около 20 000 деца. Ромската общност илюстрира, че въпреки проблемите които среща, има достатъчно аспирации и достатъчно капацитет за интеграция и приобщаващото образование. Както бе отбелязано, ако правителството имаше политическата воля да започне в началото на века изпълнението на своите ангажименти, поети с Рамковата програма за интеграция и със Стратегията за образователна интеграция от 2004 г., сега, 20 години по-късно проблемите със сегрегацията в образованието щяха да са решени.
Оставаме с надеждата, че все пак някой ден разумът ще надделее, българските отговорни политически фактори ще осъзнаят дългосрочния си интерес и ще започнат процес на нормализиране както по отношение както на разглежданата тема, така и на обществените отношения.
Изготвил анализа: Румян Русинов
Снимки: Архив ППЧ
Линк към първа част от анализа: https://sharenkon.com/%d0%b7%d0%b0%d1%89%d0%be-%d0%bd%d0%b5-%d1%83%d1%81%d0%bf%d1%8f-%d0%b4%d0%b0-%d1%81%d1%82%d0%b0%d0%bd%d0%b5-%d0%bd%d0%b0%d1%86%d0%b8%d0%be%d0%bd%d0%b0%d0%bb%d0%bd%d0%b0-%d0%bf%d0%be%d0%bb%d0%b8%d1%82/
Линк към втора част от анализа: https://sharenkon.com/%d0%b7%d0%b0%d1%89%d0%be-%d0%bd%d0%b5-%d1%83%d1%81%d0%bf%d1%8f-%d0%b4%d0%b0-%d1%81%d1%82%d0%b0%d0%bd%d0%b5-%d0%bd%d0%b0%d1%86%d0%b8%d0%be%d0%bd%d0%b0%d0%bb%d0%bd%d0%b0-%d0%bf%d0%be%d0%bb%d0%b8%d1%82-2/