Забелязвам в социалните медии умишлено се качват текстове и снимки, които възхваляват живота в страната ни преди промените. Текстове от рода на „Спомени от соца: Когато нафтата беше стотинки, а зимата всички бяхме само по долни гащи“, „Спомени от соца: Нямаше гладни и безработни, никой не ровеше в кофите“, стари снимки от онова време на щастливи млади хора в бригадирски дрехи, хранещи се работници в заводски стол, заредени магазини и каквото се сетите и не се сетите, ме накараха да се замисля и да се върна назад в спомени от детството ми. Не знам защо, но първото нещо за което си спомних, бе моята дискотека. Ще ви я разкажа и на вас.
Та, от детството като чавдарче, помня клозета в края на двора, дето му викаха и нужник. Там нямаше канал, тоалетна чиния, вода, екстри, а само една дупка с две тухли за клякане над нея. Вратата беше скована от дъски и летви, имаше си райбер отвън и отвътре. Над вратата до покрива беше празно пространство – нещо като открит прозорец за целогодишно проветряване. Дядо беше го електрифицирал тоя клозет – от къщата до него достигаше по кабел ток и вечер вътре светеше една крушка. Помня острата, неприятна миризма, старата метална кофа, която служеше за кошче и след като се напълнеше с хартия я запалваха. Димът и миризмата се сливаха и действаха избистрящо на ума, дихателните пътища и очите. Над „кошчето“ имаше забит пирон на който дядо нанизваше „тоалетната хартия“. Тя се състоеше най-често от нарязани вестници, амбалажна хартия, понякога от стари тетрадки, списания, в най-лошия случай от кашони. Хубаво беше, когато е от вестник – използваш времето и за четене на отделни части от него. Но, не за дълго, защото като се увлечеш в четене клекнал и след това не можеш да се изправиш. Но се чувстваш щастлив.
Когато поотраснах и вече бях пионер, се появиха едни джаджи – релета им викаха. Нещо като токопрекъсвач. Бяха се появили на пазара и цветни крушки – червени и сини. И тези релета и крушки се използваха по дискотеките. Не помня откъде се сдобих с такова реле, купих си червена крушка, която поставих в клозета и свързах релето към кабела (това ми беше първи досег с техника). Изпробвах изобретението – работи. Изкефих се на макс. Вечерта пускат лампата на кенефа, а тя осветява в червено и светне-загасне, светне-загасне, светне-загасне… И нали вратата на клозета паянтова и прозира межди дъските, а над вратата – „открит прозорец“, червената премигваща светлина пронизваше вечерния мрак и хората, преминаващи по улицата се чудеха какво става в двора. А в къщи всички пощуряха и избягваха да пускат лампата, когато ходят вечер до това място. Една вечер някой запали хартията в „кошчето“, аз веднага пуснах лампата.
Стоя на двора и гледам – димът излиза отвсякъде, разстила се и се смесва с тая червена светещо-загасваща светлина. И на фона на тая гледка неусетно започвам да си тананикам песента ХХ-ти век на Щурците – „Някой чупи рекорда, някой пада зад борда. Продължавай напрееееед! Тука има си рееееед.“ А краката и ръцете ми се раздвижиха в такт с тананикането. И си затанцувах. Бре, че хубаво ми стана. Забравих за лошата миризма, за грозното изкривено от горене „кошче“, за дерящата „тоалетна хартия“… Почувствах се горд, че превърнах клозета в истинска дискотека.
Автор: Валери Леков – журналист, режисьор, актьор