Преди двайсет години Мижо остави всичко зад гърба си – малката къща от кирпич в края на ромската махала, шумния двор, където се играеше с децата, и акордеона на баща си, който свиреше всяка вечер при залез. Беше млад, трийсетина годишен, но очите му вече бяха видели повече студ, отколкото топлина.
Мижо замина за Германия не от мечти, а от нужда. Бедността го прогони. Навремето все някак връзваше двата края – работеше в завод за обувки. После приватизираха завода и малко след това умишлено го доведоха до фалит. И стотици хора останаха без работа. Мижо също. В града и махалата нямаше работа, нямаше перспектива, само една развалена печка, пет усти за хранене и държавата, която го беше забравила. Срам го беше да излезе в центъра на махалата, защото пътят му минаваше покрай магазините, на които дължеше пари от вересии. Всяка година чакаше черешобера, за да изкарат някакви пари, да плати част от вересиите и след това – пак мизерия. Писна му този начин на живот и реши да си опита късмета в чужбина. Взе пари от местния лихвар, целуна жената и децата и тръгна. Целта му беше ясна: да заживее като бял човек.
Първите няколко месеца в Германия беше мъчение. Чистеше мазета, миеше чинии, разтоварваше камиони. Спеше на матрак в обща квартира с още осем мъже. Но не се оплакваше. Повтаряше си: „Абе, ще изгрее слънце и на моята улица.“ След това го открехнаха как да взима социални помощи. Работеше си нелегално и си получаваше социала. Започна да праща пари вкъщи. Жена му изплати заема с лихвата, погаси сметките в магазините, направи ремонт на къщата, накупи дрехи на децата. Даже си взе и телевизор – плазма с фафличка (дистанционно).
Мижо с времето научи езика. Намери си работа в автосервиз. Схватлив беше – бързо навлезе в занаята. Като се поошлайфа и видя, че има хляб в тая работа, отвори собствен гараж в покрайнините на градчето. Немците започнаха да го уважават – беше точен, работлив, усмихнат. „Ром е, ама златен човек“ – казваше старият Ханс, негов редовен клиент. Мижо не се срамуваше от корените си. Всеки петък в гаража звучеше ромска музика, а на Великден раздаваше козунаци и боядисани яйца и на българи, и на германци.
Семейството си доведе след пет години – жена му и двете им деца. Големият завърши образованието си в университет и вече е инженер в строителна фирма. Малката се ожени за германски ром от синтите. Абе, добре се устроиха децата. А Мижо просто продължава да работи, да пее понякога старата песен на баща си и да гледа към небето. Там, казва, слънцето грее за всички еднакво. Но само ако не си забравил сянката си. А той, Мижо, я забрави тая сянка.
Купи си „Мерцедес“. Лъскав, черен, с немски номера. Паркираше го гордо. Всяко лято си идваше с него в България. Купи си по-голяма къща в махалата, обзаведе я по каталог.
И въпреки че вече живееше по-добре от повечето си познати в България, нещо в него си остана празно.
Не се вписа. Не обикна Германия. Казваше, че хората били студени, че живеели по план, без душа. Тук всичко е уредено, но няма живот – обичаше да казва – абе, само тишина и правила.
Нямаше зъби – изпопадаха му още докато работеше в обувния завод от лепилото. Ядеше само течна храна, защото не можеше да дъвче. Ама, не отиде на зъботехник. Казваше, че в Германия било много скъпо, а в България от веселбите забравяше за зъбите. Ходеше по сватби, кръщенета, абитуриентски…. Лепеше по 50 и 100 евро на музикантите, переше кючек по масите, черпеше с уиски, носеше маркови дрехи от немските аутлети. Музикантите го поздравляваха с: А следващата песен е за президента от Германия, о баро великани, нашия брат Мижоооо. Всички ръкопляскаха, а Мижо слагаше на челото на певеца още една стотачка евро.
Абе, коренно си промени живота Мижо – мизерията остана в миналото.
За да е в крак с модата си направи профил във фейса. Сложи си снимка как стои горд до новия си мерцедес пред сервиза си в Германия. И надпис с главни букви:
РУСИЯ ЩЕ НИ СПАСИ! САМО ПУТИН МОЖЕ ДА ИЗЧИСТИ БЪЛГАРИЯ!
Споделяше снимки с руското знаме, обясняваше, че Европа е дяволът, че ЕС и НАТО са вреда, че левът не бива да се заменя с евро, „щото аз като си идвам в България, за едно евро взимам два лева. Разбираш ли ме?“ Гласуваше на всички избори за български парламент и все за проруска партия. Слушаше руска музика, наричаше Путин „истински лидер“. В гаража си беше закачил календар с Кремъл.
Приятелите му мълчаха и се чудеха какво става с него. Понякога някой питаше: Абе, Мижо, като толкова обичаш Русия, защо не се преместиш там?
Той отговаряше веднага: Щото съм в Германия, да вземам пари от тия либерали и да ги харча в България. А Русия… абе, там не е за живеене, ама все някога ще отида на екскурзия.
Децата му го гледаха с неразбиране. Говореха си на немски помежду си. Дъщеря му вече се срамуваше от постовете и коментарите му. Каза му – тате, защо го правиш? Ние живеем тук, дадоха ни шанс и имаме всичко, какво ти става?
– Тук всичко е подредено, но няма живот. Само правила, фалшиви усмивки и мълчание. А в България, в махалата, поне сме се смеели и беше весело. Бяхме бедни, ама живи.
Синът му му казваше, че Путин е диктатор, а Мишо кипваше:
– Путин е мъж! Не като вашите тук, дето само се извиняват. На нас ни трябва силна ръка. И България се нуждае от събудени хора, не от колонии на Брюксел!
И въпреки че животът му беше уреден, Мижо мразеше Германия. Мразеше я тихо, упорито. Без да го показва, но и без да го крие, когато стане дума. Мечтаеше един ден да се върне завинаги в България, в същата онази бедна махала с разбитите, кални улици. Ама преди това Путин да я освободи тая България. От какво да я освободи, не се знаеше, но беше виждал в групите, че има хора които искат това. Луда, циганска работа.
След поредния дълъг статус във фейса против въвеждането на еврото в България, Мижо запали цигари в офиса на сервиза си в Германия, дръпна си от нея дълбоко и се наслади на поста си.
След това качи снимка от сватба в махалата, където лепи евро на акордеониста. На нея беше усмихнат и се виждаше, че няма зъби в устата си. Майната им на зъбите, каза си на ум и излезе да нагледа работниците си в халето.
Като се върна пак отвори фейса. Дългият му пост против еврото не беше харесан от никого. Под снимката, където лепи евро на музиканта, имаше127 коментара, 223 харесвания с палец и 24 със сърца. И всички харесвания бяха от роми, негови приятели, емигранти като него. Мижо присви очи, сбърчи вежди и изпсува на глас: “Мааму стара, тия мангали са много прости, бе. Уж са се интегрирали у Европата, а са си останали гьон сурати. Излезли са от махалата, ама махалата не е излязла от тях. Вървете на майната си”.
Изръмжа, вдигна високо над главата скъпия си айфон и с все сила го хвърли на пода.
Автор: Валери Леков
Снимки: Интернет