Процесът по десегрегация на ромското образование (в този текст ще го наричаме за краткост „Десегрегацията“, така както той придоби популярност както в ромските среди, така и сред широката общественост) е без съмнение един от най-значимите процеси, свързани не само с ромското образование но и като цяло с българските роми след политическата трансформация от 1989 г. В този анализ ще се спра на предпоставките за възникването му, на хода на самият процес, както и на действията за неговото преминаване от ниво НПО проекти на ниво държавна политика.
По темата е изговорено и е изписано немалко както от управляващи фактори, така и от експерти и наблюдатели. В последните няколко години ръководните фактори на Министерството на образованието и науката, включително и на най-високо ниво, редовно правят публични изявления, съобщавайки статистически данни за броя на отпадналите от образователната система ромски деца, както и за действията на държавата да ги привлече обратно към училищната среда. Анализи с реална или със съмнителна експертна стойност по темата можем да срещнем често и в медийното пространство.
За съжаление, повечето коментари избягват да разгледат въпроса в дълбочина, да проучат всичките му аспекти а се плъзгат по повърхността и се свеждат до няколко вече наложени в публичното пространство общоприети стереотипа. Едните възгледи са по-скоро обвиняващи. Според тях ромите като цяло имат ниски аспирации за социално приобщаване и в частност имат ниски образователни аспирации, ромските родители не се интересуват от образование, то не влиза в ценностната им система, самите те не искат да пращат децата си на училище, или ако искат, то те предпочитат да е в сегрегирано (циганско) училище, където изискванията са занижени и ще учат само с деца от своята среда а не в смесено, (мейнстрийм) училище. Другите възгледи са по-скоро милостиво щадящи: ромите поради бедност и маргинализация не пращат децата си в смесено училище а ги записват само формално в сегрегирано училище, за да могат да ги привличат към трудови дейности за подпомагане изкарването на прехраната на семейството.
Какъв е генезисът на тези стереотипни възгледи и най-вече защо 30 години те се налагат усилено в общественото съзнание е важен въпрос, но той не е тема на настоящия анализ.
В този текст ще разгледам темата както от гледна точка на усилията на държавните институции за реализиране на приобщаващо образование, така и от гледна точка на стремежите и действията на самата ромска общност да постигне такова. Ще обърна внимание на историческия контекст на проблема, който хвърля повече светлина върху доста от днешните предизвикателства. Всъщност, именно неговата липса прави повечето от анализите по темата повърхностни. Ще опиша основните характеристики на едно от най-големите достижения в това направление – специфичният Български (Видински) модел на образователно приобщаване на ромските деца. Ще използвам общоприетото название „роми“, макар и думата „цигани“ да се възприема нормално и положително от преобладаващата част от представителите на тази общност.
Генезис на проблема. Исторически контекст.
Както вече бе споменато, най-честото обяснение за проблемите с приобщаването на ромите в образованието, се свързва със самите тях, с ниските им аспирации към приобщаване и образование. Разбира се, в интерес на истината трябва да отбележа, че в някаква степен като всеки предразсъдък, и този се базира на някакви реалности от социалната действителност. В този текст обаче, моят стремеж не е да оборвам предразсъдъците в обществото а да стигнем до реалните обяснения на проблема като разширим базата за анализи отвъд полето на съществуващите предразсъдъци и стереотипни представи.
За да разберем правилно проблемите с образователното приобщаване на ромите трябва да анализираме ситуацията и проблемите в социалното приобщаване. А понеже тези проблеми не са от вчера, за да ги разберем, трябва, макар и накратко, да обърнем малко внимание на историческия контекст.
- Сегрегация при ромите и опити за приобщаване до 1944 г.
Според популярното схващане образователната сегрегация на ромите в България е възникнала по времето на социализма, като естествено следствие на териториалната сегрегация на ромите в ромски квартали, както и поради целенасочената политика на властите да сегрегират ромите както образователно, така и социално, като за тази цел са построили училищата в циганските махали.
Има, обаче, достатъчно източници в литературата по въпроса, които оспорват този възглед. Всъщност, според редица автори, териториалната сегрегация на ромите започва не по времето на социализма, и дори не в предхождащия го период (1878-1944) а много по-рано, още от времето на Османската империя. Обръщам внимание върху въпроса с жилищната сегрегация , защото последвалата образователна сегрегация е най-често функция на жилищната. Известно е, че по време на Османската империя основния принцип на градското планиране и заселване на всички групи, включително и на ромите, е предвиждал етнически хомогенни квартали (махали). Според този принцип етническите българи са живеели в българска махала, турците – в турска, циганите – в циганска, евреите – в еврейска и т.н.
След 1878 г., във вече свободна България, първоначално циганските махали са били в покрайнините на градовете и на селата, но с нарастването им тези махали стават част от централната зона на населените места. Тази промяна повишава цената на земята, върху която са построени циганските махали и властите предприемат мерки да преместят циганските семейства отново в покрайнините. Има редица примери в страната, които не оставят никакво съмнение, че териториалната сепарация и последваща жилищна сегрегация са резултат на инициатива не на роми, а на действия на държавата. Сегрегационната по същество политика към ромите е била детерминирана от специфичната позиция, която са имали те в българското общество. За разлика от турското малцинство, което се възприема като пречка за реализиране на българския национален идеал за единство, ромите не са били възприемани като пречка в този смисъл. Респективно, в периода 1878-1944 г., докато държавната политика към българските турци е била насочена към тяхната ексклузия от страната (инициирани са редица изселнически кампании) или алтернативно към тяхната асимилация, то политиката към ромите е била насочена към това те да бъдат маргинализирани, държани в периферията на обществото. Популярната перцепция за ромите в този исторически период е, че те са част от българската нация, но заемат по-ниско ниво в аксиологическата йерархия, т.е. докато българските турци са възприемани за „чужди“, но все пак сравними като категория с етническите българи, то циганите са възприемани като общност която е априори от по-нисък порядък и следователно несравними с етническите българи. Тази нагласа към ромите израства до масов стереотип. Като следствие от всичко това, ромите не са били мишена на политики за ексклузия от страната, но е трябвало да бъдат отделени, маргинализирани от мейнстрийма на българското общество, първо физически, а после и социално.
Обратно на описаните тенденции, лидерите на ромската общност в България търсят интеграция в мейнстрийма на българското общество.
В заключение, може да се каже, че през описания период от една страна има амбиции и аспирации на ромската общност за социално приобщаване, а от друга страна има неглижиране на въпроса от страна на държавата, конкретно изразено в действия тази общност да бъде маргинализирана и изтласкана в периферията на обществените дела.
- Сегрегация и десегрегация при социализма
Докато в периода до 1944 г. ромският въпрос е по-скоро игнориран от държавата, то по време на социализма ромите са обект на целенасочени мерки от страна на държавата.
Едно от първите предизвикателства пред новата власт е ограмотяването на ромското население, 81% от което е било неграмотно към 1946 г. Дисбалансът става очевиден, като се сравни този процент със 20% неграмотност сред етническите българи по това време. Тук е важно да се уточни, че в началото на този исторически период България започва изпълнението на амбициозна програма за ускорено икономическо развитие на страната, което неизбежно е налагало ангажиранито на всички налични трудови ресурси, включително и ромите. В този смисъл, образователните мерки към ромите не трябва да се тълкуват само и единствено като акт на положителни политики към тях като общност, но и като необходим елемент за повишаване на подготовката на трудовите ресурси на страната така че да са адекватни на изискванията на предприетите нови политики за ускорената индустриализация и модернизацията на селското стопанство. Важна стъпка за изпълнението на целта да се ограмотят ромите е построяването към края на 40-те и през 50-те години на училища в ромските квартали. Тези училища не са били предвидени като „специални“ училища, както някои автори твърдят. Те са функционирали като част от общата мейнстрийм образователна система, както всички останали училища в страната. Популярно те са се наричали „цигански“, не защото там са се изучавали цигански език и култура, а заради етническата композиция на преобладаващата част от учениците в тях и заради географската си сегрегираност в циганските махали. Постановление 258 на Министерския съвет от 1958 г. е имало амбициозната задача за пълно обхващане на ромските деца в училищната система и построяването на тези училища е целяло изпълнение на тази задача. Често там са изпращани най-добрите учители. Няма доказателства, че властите са целели сегрегация с тези училища, тя се е случила по-скоро като косвен ефект. През 60-те години обаче, с цел да се засили посещаемостта на ромските деца в училище, държавата започва изграждането на училища със специални функции, предназначени само за ромски ученици. Например, създадени са училища-пансиони, в които ромските деца учат и живеят през по-голямата част от годината извън семействата си. Към 1967 г. около 9000 деца са били обхванати в такива училища.
Друг тип сегрегирани училища са т.нар. „Основни училища със засилено трудово обучение“ (ОУЗТО). През 1966 г. се експериментира с такова училище в пловдивския квартал „Столипиново“. Според учебния план на училището децата трябва да се научат „на един по-висок трудов морал“ и да добият основни познания по различните професии. Целта на тази мярка е била да се повиши привлекателността на училището, да се повиши посещаемостта и съответно, да се подобри успеха на учениците „с нисък бит и култура“. Експериментът в Пловдив протича обнадеждаващо, отсъствията на учениците от 60-70% спадат до 20%, в резултат на което моделът на този вид училища се възприема в цялата страна. ОУЗТО осигуряват на учениците преимуществено професионална подготовка за нискоквалифицирани трудови дейности, но, поради редуцираните общообразователни предмети от учебната програма, не подготвя децата да продължат своето обучение след завършване на основното образование. Също така критериите на учителите, макар и неофициално, бяха силно занижени. Освен това и там вече не бяха изпращани най-добрите учители а напротив. В средата на 80-те години е имало недоволство и дори протест пред образователното министерство от ромски родители срещу функционирането на ОУЗТО, което не дава възможност на децата им да продължат образованието си в университетите. Държавни документи свидетелстват, че правителството към края на 70-те години също си дава сметка за негативните ефекти на сегрегацията върху качеството на образованието на ромските деца и са предприети мерки в посока десегрегация. Правителствени решения от 1978 г. и от 1979 г. предвиждат мерки, наред с премахването на жилищната сегрегация в ромски квартали, да се преустанови и образователната сегрегация.
В реалността обаче, предприетите мерки не са дали ефект и очакваните от правителството резултати в това направление не са постигнати. Към 1990 г. в страната функционират 31 ОУЗТО, в които са се обучавали около 18 000 ромски деца и още около 7000 деца посещават сегрегирани в ромските квартали училища. Комплексната картина на ромското образование в този период представлява около 25 000 деца, главно от градските махали, посещаващи споменатите типове сегрегирани училища и около 25 000 деца, главно от селата и малките градове, посещаващи интегрирани училища.
В заключение, през социалистическия период, за разлика от предходния, държавата илюстрира ясни политическа намерения за приобщаване на ромите към макрообществото, включително и приобщаване към образованието, проявили се в конкретни политики.
В интерес на истината, трябва да се посочи, че някои от резултатите не кореспондират с декларираните стратегически цели на приобщаващата политика на държавата. И в образователно, и в жилищно направление, политиката за интеграцията на ромите се случва паралелно с поддържане съществуването на сегрегирани квартали и училища. След средата на 50-те години е прекъсната политиката за насърчаване на ромската култура и идентичност. По време на „Възродителния процес“ към турците и мюсюлманите, т.к. ромите не можеха да бъдат представени като ислямизирани българи, те просто бяха „скрити“ от очите на обществото: за тях не се говореше нищо в публичното пространство, махалите им бяха оградени с високи стени, а при преброяването на населението бяха отчетени едва около 18 000 роми.
Въпреки тези слабости обаче, трябва да се отбележи, че държавата като цяло е проявила политическа воля за социална и образователна интеграция на ромите. Най-яркия индикатор за наличие на политическа воля е фактът, че бяха гарантирани четирите ключови условия за реализацията на тези политики:
-ясна идеологическа и стратегическа визия,
-ангажиране на държавните механизми на всички нива за изпълнение на програмите и
-осигуряване на финансови ресурси.
-изграждане на подкрепяща обществена среда за осъществяването на интеграционните политики
Тези политики без съмнение придвижват напред процеса на социално и образователно приобщаване на ромите към макрообществото, в сравнение с периода преди 1944 г. Елиминирането на бедността и неграмотността сред ромите е значително постижение както в сравнение с предходните периоди в развитието на България, така и в сравнение с други страни Почти цялото ромско население в работна възраст е интегрирано на трудовия пазар. Проблемът с неграмотността сред ромите е почти изцяло преодолян: от 81% през 1946 г. неграмотността спада до 11% през 1989 г. (и това са само най-възрастните хора). За сравнение, днес с почти нулева неграмотност могат да се похвалят само най-напредналите в образователно и технологично отношение страни като Дания, Финландия, Швеция и др. Не на последно място, създаде се прослойка от ромска интелигенция. Тези постижения изпъкват още повече на фона на днешната ситуация със социалното и образователното приобщаване на ромите.
Автор на анализа: Румян Русинов
Снимки: Архив ППЧ
Линк към втора част на анализа: https://sharenkon.com/%d0%b7%d0%b0%d1%89%d0%be-%d0%bd%d0%b5-%d1%83%d1%81%d0%bf%d1%8f-%d0%b4%d0%b0-%d1%81%d1%82%d0%b0%d0%bd%d0%b5-%d0%bd%d0%b0%d1%86%d0%b8%d0%be%d0%bd%d0%b0%d0%bb%d0%bd%d0%b0-%d0%bf%d0%be%d0%bb%d0%b8%d1%82-2/
Линк към трета част на анализа: https://sharenkon.com/%d0%b7%d0%b0%d1%89%d0%be-%d0%bd%d0%b5-%d1%83%d1%81%d0%bf%d1%8f-%d0%b4%d0%b0-%d1%81%d1%82%d0%b0%d0%bd%d0%b5-%d0%bd%d0%b0%d1%86%d0%b8%d0%be%d0%bd%d0%b0%d0%bb%d0%bd%d0%b0-%d0%bf%d0%be%d0%bb%d0%b8%d1%82-3/