Каквото и да се каже за Сали Ибрахим няма да е достатъчно! Имах честта да познавам голямата поетеса
Силна и магнетична личност, с високо чувство за хумор, понякога прагматична, понякога дълбоко вкопчена в някакъв невидим свят на въображението! Много често съм се замислял, как е възможно тази личност да съчетава тези два различни свята?!...
Веднъж мисля, че беше през зимата на 1993, когато подтотвях първата си самостоятелна изложба се появи журналистката Вася Раева с ръкописите на "Гривна за Ева" на Сали и ме помоли да направя рисунки към тях.
Бях вдъхновен и поласкан от това предизвикателство, буквално за дни се появиха.
Това беше първата ми среща с творчеството на Сали, преди да я срещна по-късно в офиса на журналистката Малина Томова. По-късно Малина ме помоли да направя статуетка за годишните награди на в-к "Романо Ило", където Сали беше сърцето му.
Спомням си, как по цели нощи четяхме и преоткривахме ранните и стихове. Подготвяхме радио и телевизионни предавания за "Aмари Лумия/ Няшият Свят" в радио "Алма Матер", "Мерикле" в радио "7 дни" и телевизионното предаване "Пхир Пинанго/ Ходи Бос" в телевизия "7 дни"
с водещите: Светлана Василева и Тосен Рамар.
Горещият, страстният и език се запечатва дълбоко някъде в душата ти, за да те очарова и омагьоса, да я обикнеш и запомниш!
Ето как звучи в „Ангеле мой“:
„Не сграбчвай сърцето ми
в дланта си с груба страст,
ангеле мой, в дяволски образ…
Аз съм толкова крехка циганка!
Танцът под пръстите се кърши
с криле на птица – долитаща!
Аз съм толкова крехка циганка…
Трепетите на плътта ти знойна ме влудяват –
сред талази и вулкани
превръщат ме в светкавица!
Приспиват сънищата в съня ми в колесници, носени от грифони!
Аз съм толкова крехка циганка…
Под слънчевия пек разжарен,
с вой и писък
стопявам се – снежна снежинка!
Ето, аз изгарям в ръцете ти!
Под устните, груби от вятъра,
превръщам се в пепел – отлитаща!…
От тялото на луната сънна
пръстите ми изравят тръпки златни –
обичам те потен, прашен, разярен, ангеле мой, в нощния мрак кехлибарен!
И аз не чувам, не виждам, и не дишам – роза, примряла в пъпка зелена, скрита от слънцето в звездния злак!
Аз съм толкова крехка циганка – невидима сред планетата прах!“
Да обичаш и да бъдеш обичан безусловно и безпричинно, „… като към скала прилепнал лишей, като врабче в гнезденце свито, като мъничко дете в топлата гърда на майка впито, като пиявица в дъно езерно…“
Откъс от „Винаги така“.
Или как да изразиш неизразимото с няколко думи, към онези, които не знаят какво е да се родиш циганин, не са имали късмета да „изживеят тази истина“ в „Покана“:
„Сред пасбища на динозаври,
в леговището на Слънцето,
сред преизподнята на Ада,
сред каменни книги и огнени клади, сред небеса с кървясали предели,
и стонове изтръгнати от плодни плодове недоузрели –
аз те чакам! Чакам! –
мълния сред облаци тъмни,
скрила в пазвата си формула
на живот, любов и песен,
космична сплав и лава циганска!
Ще са ти нужни сто живота,
за да изживееш тази истина…“
Докосващи до болка разтърсващи истини, истини от които няма как да избягаме, защото събуждат нашето подсъзнание. Призив към нас самите, да съхраним истинската си човешка природа без поза и фалш в „Трионът“:
„Живи!
Дишаме!
Подсъзнателно знаем,
че звездите следят
всяко наше движение и
отразяват фалша, с който
позираме щастие…
Разгневени ни връщат
звездната си болка!
И ние стенем… дишаме,
дишаме все по-трудно…
Трионът на двехилядната
зловещо съска и бясно ни
превръща… във все по-къси трупи!
И някъде реката ни отвлича…
Дано да се превърнем
в мебели холни…“
Сали използва богати образи с интуитивна точност, за да се присмее на преходността и суетата! Вижте как е изобразила Душата, чрез образа на птицата в „Опрощение“:
„Сбогом на празната къща,
обърнала гневно
на слънцето гръб!
Сбогом на сънища тъжни,
сбогом на отсрещния дъб!
Сграбчва ме фалшивото щастие,
отнася ме на хлъзгав гръб –
препускаме сред облаци бели,
ликуващи суетно в своя сън!
Птици гладни падат мъртви,
разпиляват по пътя пера…
Годините трупат думи –
преспи върху слепи езера…
Сбогом!
Птицата няма на кого да завижда!
Под слънцето – малка –
прощава огромна вина!“
Не мога да отмина тънкия и безпощаден хумор над онези, които съзнателно или не са се продали на дявола, на изкушенията и злото, напомнящи сюрреалистичните картини на Брьогел и Бош в „Липса“:
„Злото ври…
В най-долния казан на ада.
И дяволът с черпак гребе.
Черпи белязаните, черпи…
А те? Защо да откажат?!
Всеки е засял хляб,
но на този е по-бял,
а на онзи – по-черен.
Бог джезвето си разлял
над покорни и неверни.
Мозъкът кух е огромен,
тежи в огромната глава,
настрани упорито плава,
полюшва се – лош, злокобен сал!
И тиквата в карета се превръща –
лежи си дяволът там!
Казанът ври…
Черпакът се търкаля…“
Да проникнеш дълбоко в света на другия, където няма бариери, където другият изчезва…отдаденост и доверие „Приюти ме сред пръстена на сърцето си и ме стопли в белите си шепи!“
Насладете се на тази магия в „Приказка“:
„Когато пламнал глад
на озъбени пантери
сред планетите ме пробуди –
капка зъзнеща се скитах
сред космичния свят…
Само ти прозря,
че съм отломка Лунна…
Приюти ме сред пръстена на сърцето си и ме стопли в белите си шепи!
Страхувах се, че ще презреш песента на ятото на презрените птици и
кръвта ми клокочеща с багрите на Дел
сред цветовете алени на Тангра!
Очаквах присъда и…
Отново прокуда…
Невероятно!
Две окови изплуваха от синьото на очите ти и ме приковаха с приказна любов!
Обичам те не казахах, не казвам –
но ще го изкрещя,
ако свърши нашата приказка!“
За горещото сърце, след пожара идва и пепелта, тъгата, разочарованията, спомените, въдишките и докосванията. Дълбоките тъжни, драматични и недоумяващите погледи ще откриете в „Край“:
„Напускаш ме…
Със страх… преклонение…
Отстъпваш…
Отдалечаваш се с откъсващ поглед…
Какво да си кажем?
Какво да си спомним?
За хилядите си сърца,
хвърлени в жертвен огън?
За милионите докосвания,
струпани на планина?!
За стоновете и въздишките…
За стотиците си ръце,
сплетени до корен?
За пожара, от който нищо не оцеля, освен недоумяващите погледи:
„Как можа да свърши всичко това?!
Как можа?!“
Ако искате да се потопите изцяло в любовта, трябва да „умрете“, ето ви рецептата на Сали, как да „убиете егото си“ в „Морски треви“:
„Ръцете ти, чудовищно нежни!
Лицето ти – божествено засмяно.
Косите ти, поглъщащи морета,
на музиката хаоса излъчват…
Заливат ме, унасят ме…
В очите ти спирам…
В тях растат морски треви.
Събирам ги!
Варя отрова!
Пия!
И умирам!
Умирам!“
Или, как да живеем?! Нещо, като да си в състояние на постоянен екстаз от любов, да живееш пълноценно в „Проблясъци“:
„Ние не желаем да бъдем безсмъртни…
Искаме да умираме от любов!“
За болката и раздялата във „В душата си“:
„Виждам очите ти сини…
Колко са тихи стъпките ти,
когато вали…
И когато си тръгваш…
Колко боли!
Отскубвам и последния корен,
плъзнал по моята слабост…
Но, уви! Неведоми сили отново
присаждат в очите ти власт!
Безсилна съм, като дъжд падащ.
И бавно след „смъртта“ оживявам,
притихвам под сърдечния ти плащ…
Колко са тихи стъпките ти,
когато идваш…
И когато си тръгваш – колко боли!“
Любовта е свещенодействие, вкусете и се потопете в него – „Мирис“:
„Не мога да те събудя…
Нарязвам парченца свещ,
подреждам ги около тебе.
Запалвам ги! Лумваш!
Как замирисва на олтар,
църква и кандило…
Посягам към пръстена стар
и изгарям с тебе!“
Сънища, светове, зверове, птици и паяци, картини пълни с изкрящи цветове, или облаци, сълзи, дъжд и светкавици следват някакво необуздано вътрешно чувство на неравноделен ритъм, който се опитва да те обърква, нещо тънко и необятно, да те накара да спреш да се бориш и да се предадеш на момента, на алхимичния процес, където душата се превръща в птица!
Дълбока признателност пред творчеството и личността на Сали Ибрахим в приноса и за обогатяване на ромската култура!
Рисунки на Васко Василев из „Гривна за Ева“ на Сали Ибрахим, 1993
