Заветът от 1971 г. - Първият световен ромски конгрес.
Отнема повече от четвърт век на будните роми в света да се съвземат психически след края на Втората световна война, за да начертаят пътя, по който след тях ще вървят следващите поколения - до наши дни, o Romano Drom.
След войната Pharrajimos/Samudaripen (ромският холокост) не е признат. Оцелелите роми, опозорени и разграбени от нацистите, са оставени сами - с физическите и психическите си травми, загубите на майки, бащи, деца, съпрузи... цели семейства и родове. Много от ромите мълчат и не искат да си спомнят.
Минават десетилетия, когато оцелели от концлагерите проговарят i Romani dukh. Първото признание идва от страна на Западна Германия през седемдесетте години под натиска на сформиралото се международно ромско движение.
Въпреки травмите и липсата на каквато и да е международна съпричастност, роми от всички континенти се събират няколко пъти преди Първия световен ромски конгрес, за да подготвят своите символи, послания, възкресението от пепелта на ромския дух и ромската философия за живот - o Romanipe.
До последно те пазят мястото на срещата в тайна, за да не бъде осуетено завръщането им към света. Поставят на масата на международната общност парливи въпроси: липсата на каквато и да e подкрепа за ромите след войната и нормализирането в новите общества на дискриминацията към тях, която ги обрича на крайна нищета, трудно оцеляване и живот в потисничество. Ромите са ограбени и опозорени от нацистите и изоставени ат всички - Korkore.
Но делегатите отиват далеч по-напред. Намират сили и смисъл в това да кажат, че са народ с древен език и богата история. Приемат химн и знаме. Заявяват „Ame Roma Sijam (роми сме). Нашата култура е вдъхновила европейската и се е вплела в тъканта й. Ние сме горди със себе си!“ - кънти посланието им.
Това е неочаквано и раазтърсва международната общност, която дотогава е смятала, че всички съвести и сметки след Втората световна война вече са чисти. Благодарение на това силно събуждане и завръщане ромите извоюват нови справедливи международни и национални възможности за общността, които да компенсират загубите и да сложат край на потисничеството. Възможности, чиито плодове берем до днес.
На този ден можем само да се замислим доколко следваме завета им. Начинът, по който се наричаме или ни наричат, е отправна точка какво мислим за себе си или какво мислят за нас. Начинът, по който се отнасяме към културата си или се отнасят към културата ни, предопределя нашата значимост - в нашите очи и в очите на другите. А това ни отрежда и съответното място в света и обществата, от които сме част.
Да бъдем роми, да обичаме културата си съзнателно. Да бъдем прозорливи. Защото такива са били нашите предци.
Ние имаме познанието и правото да кажем какви сме. Ние знаем какво даваме на света. Ние знаем колко мъдрост носи културата ни. Ние знаем! Ние, ромите!
ДА БЪДЕМ!
Снимка: Жарко Йованович е роден на 26 декември 1925 г. в Батайница (Сърбия) и умира на 26 март 1985 г. в Париж. По време на Втората световна война той е затворен в три концентрационни лагера: Banjica, Sajmište и в Trepča, откъдето бяга и се присъединява към партизанското движение на Ибър. По време на войната почти всички от семейството му са убити от усташките Черни легиони. След войната се откроява най-вече в ромското движение като участник в Първия световен ромски конгрес в Лондон, 1971 г. На Втория световен ромски конгрес в Женева, 1978 г., той е избран за ромски министър на културата. От 1964 г. той живее в Париж, където е известен със свиренето на балалайка. Автор на ромския химн „Джелем, джелем”.