Нали знаете, че хората не се раждат лоши.
Децата до определена възраст възприемат света като отражение на самите тях. Ухилен, щастлив, цветен и красив. Красотата е в цветовете.
Красотата е в различността. За това всеки ден е интересен в очите на детето, но както казах, до определена възраст. Преди тази възраст детето мечтае да стане като мургавия човек, който се вози на големия боклукчийски камион. В очите на детето този човек е толкова силен..сякаш той държи камиона. Детето мечтае да танцува и пее като черния батко от телевизията, защото той е красив и танцува прекрасно. А кое дете не е искало да е като Джеки Чан, който хем е забавен, хем няма кой да го набие. Светът е прекрасен в своята цветност и търсиш различността, защото е необходима. Защото прави този свят интересен. Светът на големите е интересен и нямаш търпение да се намърдаш в обувките на татко и мама. Да бъдеш като тях. Те пък, от своя страна мечтаят да станеш добър човек. По-добър от тях.
Кога обаче, силния човек, държащ камиона се превръща в мангал? Кога красивият, танцуващ батко се превръща в чернилка и китаецът в пъплеща хлебарка. Тогава, когато уморения, изнурен, безпаричен, комплексиран, биещ мама и профилактично теб татко, съзнателно или не започва да наслагва в съзнанието ти, че различността всъщност е опасна. Че това да си черен, мургав, с дръпнати очи, т.е външните белези, правят тези хора по-малко хора от теб. Това ти се втълпява ежедневно. Методично. Ей така, докато треперещата от ужас мама, хвърля пазарските торби, гледаща с ужас часовника, който безмилостно показва скорошното завръщане на главата на семейството, а салата още не е готова. За това пък е виновна мангалката, която я била забавила на опашката на пазара. Започваш да мразиш, защото заради това мама ще яде бой. От своя страна таткото, който се чувства неуспял, с мизерна заплата, която едва покрива ежедневните семейни разходи, с още по мизерна работа, която мрази…, стиска току-що закупената бутилка ракия и мечтае за салатата, която благоверната би трябвало да е направила. Ако не е, мамицата и.. С влизането те просва по очи на пода с един удар зад врата, защото отново се захласваш по „маймунясали чернилки, които вчера били слезли от клона”. Красивия и пеещ хубаво батко, ти става противен. Тези като него – също. Ти вярваш на татко. Щом той казва така, значи спор няма. Твоят цветен, щастлив, красив и ухилен свят рухва, когато гледайки новините татко се радва на смъртта на 71 задушили се в хладилен камион бежанци. Мангалите били намерили каквото търсели. Добре им било. Какво си въобразяват? Ще ни заливат тук на талази. Ще искат работата ни и ходжата ще вие с още по-голям кеф от минарето.
Гневът и омразата стават по големи от самата ти същност, малки мой приятелю. Те стават твоята същност. С радост се включваш в групи, които споделят същото това ежедневие на насилие у дома. С тях се чувстваш велик, докато в екстаз и пяна на устата крещиш „Циганите на сапун” и „Турците под ножа”. Чувстваш се повече от щастлив, когато подхвърлиш банан на тичащия чернокож мъж на футболния терен. Чувстваш се по-успял от баща си, защото специално ти се обаждат, за да направиш всичко това. Да запалиш къща. Да обсадиш гето. Да набиеш беззащитни хора. Да унижиш метящата улиците жена. Може би е същата, която все бавеше майка ти по опашките на пазара и заради която салатата никога не беше готова навреме. И бой!
После няма нужда да се прибираш в къщи, защото си получил вечерята си, плюс малка сума пари, която може би ще ти позволи да не се прибереш още една вечер у дома. Там, където сринаха твоя шарен, красив, цветен, различен и прекрасен свят. Същите тези, които просто искаха да станеш добър човек.